Село Гъбене е известно като едно от населените места в страната, чието местно население взима дейно и активно участие в национално – освободителните и църковни борби. Епохата на българското възраждане е символна за хората, защото в разгара на априлското въстание населението дава отпор на турците, но не без жертви. Все пак селото не е напълно, а частично разграбено, което на фона на останалите много други места в страната не е толкова тежка участ. Не бива да забравяме и важния факт, че по времето да данъка десятък, жителите успяват да изплатят полагаемата се доза тютюн на властите. Така от 400 оки произведен тютюн, в хазната са преведени необходимите 40 оки. Казано по друг начин, това свидетелства за сравнително лесно справяне с разходите, но не бива да оставаме и с впечатленията, че селото е било заможно. Зърнените храни и земеделските култури са масово разграбени след нашествието на османците.
Потушаването на въстанието в Гъбене е съпроводено и с една изключително добра, хуманитарна и благородна инициатива. Тя има за цел да осигури храна за временно останалото без подслон население. Пунктът за раздаване на помощи функционира и с помощта на мисионери, специално пристигнали от чужбина. Общо 339 говеда и коне и 1546 овце стават жертва на плячкосване, а с тези домашни животни хората разчитат не само на прехраната си, но и за търговия. През настощия месец юни, когато се отбелязва Петдесетница, по традиция в селото се провежда ежегодният събор. Той не се отлчава с кой знае какво в сравнение с други подобни мероприятия. Основното занимание през този ден на жителите е да се забавляват с песни и танци, а също така и да сядат на трапеза. Интересна е историята на селото и непосредствено в годините след освобождението на страната ни от турско робство, като тогава на преден план на световната политическа и дипломатическа сцена излиза Берлинският договор. Във вътрешния ред на селото сякаш не се забелязват промени поне от гледна точка на източниците на прехрана. И досега, както преди това, те продължават да разчитат основно на отглеждането на зърнени култури и на животновъдството, наречено още скотовъдство.
Зараждат се постепенно хората на обществени позиции и занаятчиите,които за целта отварят собствени дюкяни. Началото на двадесетото столетие е съпроводено с масово заминаване на хората от селото до близкия град Габрово. По това време там усилено се строят много на брой фабрики и е необходима свежа работна ръка. Същинското урбанизиране за селото обаче настъпва едва след заветната за българската история дата 9-ти септември 1944-та година. Одържавяването на земя и добитък заедно, което при това се извършва насилствено, принуждава много хора да търсят работа в по-големите градове. Не бива да изключваме за тази промяна на курса и фактори като ниско заплащане и висок процент безработица. В края на 40-те години се стига до построяването на първото училище, носещо името на Паисий Хилендарски. До закриването си през 1996-та то приема ученици и от други села. Днес в сградата на общината се помещава кооперация Надежда, потребителско дружество, имащо над сто години история.
